Автор: София Стоянова, написано специално за фактор.бг
Жертвите на комунистическите движения и социалистическия режим в България са много. Атентатът в църквата „Света Неделя“ от 16 април 1925 година е най-големият терористичен акт в Царство България, но не е изолиран случай. През 20-те и 30-те години активисти на БКП убиват свои опоненти по улиците, в домовете, на събития и т.н. През първите месеци след 9 септември 1944 година жертвите значително нарастват – тогава, според изследователи и историци, между 25 000 и 30 000 души са избити без съд и присъда.
Но броят на репресираните български граждани от комунистическия режим, който се е настанил между 1944 – 1989 година, многократно се увеличава, когато се прибавят осъдените от „народния съд” и други политически съдебни процеси. До ден-днешен все още не са установени имената на всички, които са били въдворени в лагери, изселени, репресирани заради вероизповеданието или етноса, преследвани от Държавна сигурност и др.
На 20 декември 1944 година Министерският съвет приема „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасни лица“, с който позволява създаването на наказателни лагери за политическите противници. Според член 1 на този закон „Лица, опасни за държавния ред и сигурност, могат да бъдат принудително настанявани в особени трудововъзпитателни общежития… под надзора на Народната милиция.“
През тези трудово-възпитателните общежития, или още наричани концентрационни лагери, са преминали хиляди български граждани. Те са заставяни години наред да извършват непосилен труд. В допълнение са подлагани на гладуване, побои, убийства, неподходящи условия за живот, в резултат на които мнозина умират или остават инвалиди. Част от тях пък са били заставяни да станат предатели и доносници, но в повечето случаи неуспешно.
Една подобна лична история – на моя прадядо по майчина линия Владимир Воденичаров оставя своя отпечатък върху семейството ни. До ден-днешен страхът, който неговото въдворяване в лагер е всяло в семейството, е пречка за разкриване на всички детайли от биографията му. Неговата история е разказана чак сега.
Владимир Воденичаров е роден в Сливен на 7 април 1903 година. Завършва химия в Тулуза. Той е един от първите членове на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ). Там редовно е участвал в заседания и конференции, в които са се обсъждали въпроси от теорията и практиката на анархизма и са се решавали какви да бъдат действията на организацията. Заедно със своя брат Георги участва в Испанската гражданска война през края на 30-те години.
След като се завръща в България той започва свое производство на фотохартия в София. Бил е известна фигура сред фотографските среди по това време. Запознава се с учителката по история Надежда и създават семейство. Бягайки от бомбардировките в София през Втората световна война, те купуват къща в Котел. До нея основават собствена фабрика за фотохартия, където Владимир работи. Именно в Котел се раждат двете им дъщери – моята баба Цонка и сестра ѝ Маргарита. Скоро след началото на комунистическия режим фабриката е национализирана и разрушена. До днес на нейно място стои едно пустеещо парче земя, което е общинска или държавна собственост.
След 1944 година действията на ФАКБ попадат под мерника на правителството на БКП и то се заема с разтурването ѝ. След 9 септември се забелязва засилване на печатната дейност на федерацията. Тя се състои в отпечатването и разпространението на нелегални издания. Те редовно използват опозиционната преса (предимно в. „Народно земеделско знаме“ и в. „Свободен народ“) за публикуване на легална и нелегална анархистическа литература. От организацията открито критикуват БКП и правителството както в българския, така и в чуждестранния анархистически печат. Техните статии и протестни съобщения са били много добре приети в държави като Франция, Швеция, Италия, Мексико и др.
Членовете на ФАКБ са обвинени в събиране на членски внос, използван за подпомагане на въдворени в лагери анархисти и техните семейства. Парите са били използвани и за отпечатване и разпространение на въпросните издания. От ФАКБ редовно са организирали протестни акции срещу новата власт и са създавали спънки за провеждането на партийни мероприятия. Обвинени са също в бягство в чужбина, подготовка на организиран бунт чрез въоръжаване на членовете, разпространяване на идеята за съпротива сред населението. В районите Пернишко, Радомирско, Дупнишко, Горно-Джумайско, Свети-Врачко, Неврокопско, Петричко и др. са били провеждани редовни конференции за разглеждане на тези въпроси.
На 10 януари 1949 година излиза заповед за арест и въдворяване в ТВО „Богданов дол“ на 163 дейци на организацията. Владимир Воденичаров е на 91-во място в списъка. Изведен от дома си, той прекарва няколко години в този лагер, където, както всички останали, е подложен на нечовешки условия.
В книгата от Димитър Димитров (1907–1995), член на ФАКБ –„Спомени от ТВО Богданов дол“ е разказано как социалистически офицери са „обработвали“ лагеристите, карайки ги да „правят критика на своите разбирания и поведение, които са ги довели в концлагера“. Крайната цел на тези „беседи“ е била лагеристите да приемат комунистическата идеология и да станат доносници. В книгата е споменат и Владимир, но сред хората, които не са се отказали от идеите си: „Гершанов се опита към тях да прибави и един анархист, но удари на камък – Владо Воденичаров, макар да беше с разклатено здраве и през престоя си в лагера беше все болен, не се поддаде и устоя. Анархист не излезе да критикува идеите си и да хленчи, че е сгрешил.“
В следствие на суровите условия в концлагера, Владимир се разболява тежко от туберкулоза. По тази причина е освободен и през 1951 година се прибира в Котел. Там прекарва последните си години, предавайки знанията си по химия и математика на дъщерите си. Умира от туберкулоза през 1961 година.
Още след ареста му Надежда живее сама с двете им дъщери. И трите са сковани от страх от режима. Те не смеят да открито да отбелязват рождения му ден и деня, в който е издъхнал. Всяка година на 7 април съпругата му е приготвяла сладки и е казвала, че празнува Деня на здравния работник. Подробности от неговия живот не са споделяни с майка ми Таня, именно заради уплахата от неговата трагична съдба. Смътната история, че неговото имущество е било отнето и е лежал в лагер е споделяна шепнешком и без детайли. Въпреки това той е мълчаливо помнен и обичан. Неговите завети са спазени и дъщерите му завършват образованието си в точните науки физика и математика. Баба ми Цонка Воденичарова до последно държеше неговия снимков портрет на видно място в стаята си.
През 2022 година с мен се свърза Костадин Зяпков, брат на един от видните дейци на ФАКБ Милош Зяпков. Той ми подари две книги, писани от лагеристи – мемоарите на Димитър Димитров „Спомени от ТВО Богданов дол“ и спомените на Борислав Менков „Без бог, без господар“. И в двете присъства името на Владо Воденичаров от Сливен. Тези книги разкриха пред мен макар и малка част от зверствата преживени от него в този лагер. Но подобни истории на нашата тепърва предстои да бъдат разкривани и може би единственото възмездие към жертвите е животът им да бъде разказан без страх.