Автор: София Стоянова
Веднъж прочетох “Двойната Лотхен” на Ерих Кестнер само за един ден.
И все още смятам това за вид постижение. Бях на 12 или 13 години и със семейството бяхме на една от регулярните ни екскурзии до езерото Панчарево. През 2007 – 2008 година това езеро все още не беше погълнато от град София, както сега. Имаше усамотение, папури и любимата ми миризма на блато.
Та, през въпросния ден бяхме установили нашия бивак на едно полуостровче в югозападната част на езерото. Бяхме току до самата вода, а тревата под нас беше зелена и сочна, макар и насред лятото. През другите сезони това парче земя прекарва времето си под водата и растенията са се научили да взаимодействат с нея и да я запазват. Тръстики ни обграждаха от няколко страни.
Бивакът представляваше няколко плажни чадъра, няколко чаршафа за излягване и една палатка. Баща ми е истински майстор в сторенето и укрепването на този вид лагери на открито, както на плажа, така и на теферич. Той ненавижда мързела да се дават по 10 лв. за чадър и 10 лв. за шезлонг на човек. И винаги отговаряше да има просторна и сигурна сянка за всичките шест души от семейството ни, както и за всичките приятели, които взимахме с нас. Отговаряше и за неизменния огън с чугунена скара, покрита с карначета, кебапчета, хляб, картофи и други зеленчуци. Майка ми отговаряше за резервните дрехи, за чистите памучни постелки и за сипването на храната. Баба Сонче отговаряше за доброто настроение, игрите на белот и шегите. По този начин често празнувахме, че е лято.
Аз винаги си носих по някоя книжка, защото обичам добрите истории, особено на теферич. На въпросния ден взех “Двойната Лотхен”, изданието от 1957г. Бели, твърди корици с илюстрация на две момиченца с венци от цветя на главата, седящи върху росна, зелена трева. Ако имаше илюстрация как аз чета книгата, тревата щеше да изглежда по подобен начин.
Настаних се в палатката още от сутринта. И местейки се от сянка и слънце и обратно, сред блатната миризма, аз потънах в сюжета. Като дойде следобядът, видях, че ще успея да я прочета докрай преди да си тръгнем. За пръв път ми се случваше да прочета книга чак толкова бързо. Особено в сравнение с предната лятна ваканция, когато ми отне цяла вечност да прочета неадаптираното издание на “Под игото” (427 страници). (После като се учеше в 12-ти клас така и не го прочетох отново, за да не си разваля кефа.)
* * *
По време на таз-годишните коледни празници, успях изцяло да се освободя от работа. Сред топлината на конвектора и светлината на зимното слънце, без да бързам и да се насилвам, прочетох три книги за три отделни дни. “Кармен” на Проспер Мериме, “История на Окото” на Жорж Батай и “Леля Тула” на Мигел де Унамуно.
И отново се сетих за “Двойната Лотхен”, за необикновените истории и необикновения живот, с който ни даряват неусетно. И дори да успеем да ги прочетем за един ден, след това ни трябва цял живот да ги осмислим.