24 декември
Бе определено бенефисът да се състои на 8 януари, втория ден на Коледа. Попитах онзи ден Омарчевски мога ли да поканя жена му да вземе непосредствено участие в пласирането на билетите.
– Аз й се не бъркам, У нас има пълно равноправие. Отнесете се до нея, поканете я. Аз в нищо й се не бъркам.
– Да, да. Исках само да зная здрава ли е и може ли да участвува.
– Здрава е, може. Поканете я. Кога е бенефисът?
Казвам му.
Днес узнавам, че той и Хр. Цанков, който бе определил датата на моя бенефис, наредили в тоя ден – 8 януари – да е бенефисът на артиста Георги Стоянов, а моят да се отложил за 22 януари. Тези хора знаят, че аз имам нужда час по-скоро да отида да се лекувам в Германия; че лекарите настоятелно ме пращат в Наухаим; че тия две седмици тъкмо сега могат да бъдат фатални за мене – и пак решават да ме прередят, и то за хатъра на един съвсем посредствен артист.
29 декември
Вчера бях задължил Санда Йовчева, приятелка и съгражданка на г-жа Омарчевска, да я сондира, ще вземе ли участие в пласирането на билетите, както направи с бенефиса на артиста Кръстьо Сарафов. Днес се срещам със Санда, да видя какво е направила. Госпожа Омарчевска била много заета преди празниците с домашна работа, а след празниците щяла да отиде на почивка в Нова Загора.
Не само не ми е мъчно, че и тука не ми върви, поне колкото на един нищо и никакъв актьор; но и почвам да желая да се обърка работата и с бенефиса нищо да не излезе. Та и без да го желая, май така ще е.
10 януари 922
За мое най-голямо удивление, пласирането на билетите върви добре. С най-голяма готовност да купят билети се отзовават главно чужденците и местните евреи; дори най-обикновени търговци от последните не връщат дамите от комитета. Някои фабриканти на тютюн са записали по 2-3 хиляди лева за ложа или дори за обикновени билети от балкон и партер. Не са отказали да се отзоват и някои от чуждите дипломати. Взел си е с голям интерес билет и шефър на френската военна мисия, генерал де Фурту, на когото се преписва непосредственото осуетяване на моя юбилей. Обаче бедната Весела се съсипа от тичане. Боя се, че доде дойде време до бенефиса, тя ще се разболее: Без нея нямаше нищо да излезе, защото всяка от останалите дами походи ли един ден, на втория намери някоя причина да се изплъзне.
Не липсват и неприятни случаи, твърде интересни за българската психика. Ето напр. някои:
Още след първия ден на сполучливо пласирани билети, комисарките се изпоразболяха…
Даже на Санда се зловидя, че ще се събере повече. Тя иска всеки ден да знае колко се е събрало и още в първите дни почна да намира поводи да не ходи.
Будевска след като един ден само е ходила с Весела, вечерта й поисква от събраните суми в заем 1500 лева за шест месеца.
Д-р Папазов отначало показваше голям интерес и тичаше с дамите с най-голяма готовност по цели дни. Обаче еднъж той ме срещна на разходка по „Цар Освободител“ с Нелия Павлова и от тоя ден стана невидим, не могат вече да го намерят.
Когато отиват при съдържателя на най-големия хотел в София, „Унион-палас“, Багаров, тоя се изстъпва да разправя, че някога сме били добри приятели, че той ме бил почитал, но аз еднъж съм го бил нахокал и затова сега не щял да вземе билети.
Друг такъв случай, още по-интересен. В Софийската банка се изстъпва един русофил пред дамите и почва да им държи цяла реч, задето съм бил изменял на славянството, като съм се подписвал „татаробългарин“. На края им казва, че няма да вземе билети.
Още един случай от тоя род. Някакъв търговец на печатарска хартия на име Анев отказал да вземе билети, защото аз съм бил написал целия предговор на „Тъмни зори“ против него. Той не можел да ми прости това. А аз нито го познавам, нито подозирам, че има на света търговец Анев, как мога тогава да го визирам във въпросния предговор? Как разнообразно глупави и маниаци са хората!
През ония дни проф. Арнаудов ми разправи тая историйка. Намислил по случай бенефиса ми да предложи в Академията, да бъда избран за член. Сондирал той предварително тогова-оногова как ще се погледне на това. Среща неохотност и овъртливост. Един от големите академици, Юрдан Трифонов, му казва: „А бе добре, ама много ходи още по жени. Живеял невенчан с някоя г-жа П… разправят…“
При министър Обов заварват един елегантен господин, облечен скъпо и с брилянти по ръцете. Предлагат му билети. Обов казва, че той е беден човек, да му дадат един билет гратис. Предлагат му. Елегантният господин го приема и го туря в джеба си.
Един от най-богатите старозагорци в София е царя на коняците Шаханов. Отиват при него, като мой съгражданин, да запише някоя по-значителна сума. След като го дирят 4-5 пъти, оставайки с впечатлението, че се крие, той записва 500 лв, и казва, че ще ги прател направо мене.
С. С. Бобчев взима двайсетина билета от партера, да ги дадял на някакъв славянски дамски комитет, чиято председателка била г-жа Чакалова, да ги пласира. На другия ден комитетът ги връща с бележка, че нямал време. Така ли биха постъпили тия гарги дори с най-жалкият от безбройнитеруски знаменитости, които са напълнили България?
Но най-интересният случай може би е тоя: когато отиват при Ив. Пуканичаров да приберат останалите девет хиляди от записаните от него 10 хиляди лева, той казал на дамите, че е доста онова, което бил дал. Записал бил 10 хиляди лева само за да се помамят и други, обаче не мислел да ги внася. Той приема в документа да остане, че аз съм получил цялата тая сума, когато всъщност съм получил само десетата й част. И от пуканичарски род меценат не ще излезе, та…
В най-голямо възбуждение са пишущите негодници и представленджиите. Разправят се невероятни легенди: че сумата стигнала до половина милион.. Макар да съм на легло, някои „приятели“ идват да се осведомят наистина ли е това. О, жалки робски душици!
16 януари
Бенефисът е определен за 19, четвъртък, а аз отново съм на легло. Писах на директора на Народния театър да се отложи за няколко дена. Отговаря ми:
„Обмислихме дълго въпроса за отлагането на бенефиса ти и желаехме да ти услужим, обаче работата така е комплицирана, че едва ли ще може нещо да стане… През идущата седмица, за когато искаш да се отложи „Боян Магесника“, ще се появят, преди „Бояна“, „Хугеноти“ и „Смъртта на Дантона“ – две много обстановъчни и ансамблови неща, което съвършено не е в твоя полза. Ако от четвъртък отложим „Боян Магесника“, просто нямаме с какво да го заместим… Поради всичко това, много съжалявам, Кириле, че няма никакъв изход, освен да се играе Боян в четвъртък“ (19 януари)
Бе ясно, че за тия изиети Цанков се крие зад режисьора Кр. Сарафов… Отговорих:
„Разбрах всичко. Особено онова, което ще да е било непреодолимо за Кр. Сарафов. Изглежда, че всеки в театъра може да боледува, но не и един автор, комуто се дава бенефис – макар в най-неблагоприятно време, когато ония, на които се разчита да вземат билети, правят своя баланс на една недобра година. Добре, щом си уверен, че за всекиго е ясно, какво трудностите, пред които се намираш ти и Кр. Сарафов, са непреодолими – направи каквото намериш за добре. Ще се даде едно известие във вестниците, че съм на легло и не мога да присъствувам на своя бенефис – и туйто. Щом театърът е тъй затруднен, че не може, няма възможност в четвъртък да играе нищо друго, покорявам се. Колкото за „Хугеноти“ и „Смъртта на Дантона“ – то спорд мене не засяга ни най-малко работата. И без тях Боян не спечели нашата публика, нито пък ще я спечели сега. Ако някога ти се намериш тежко болен и се отнесат към тебе приблизително така – спомни си за днешното си писмо…
Считам за излишно да ти напомня обащението, което ми даде преди няколко дена: че бенефисът може да се отложи с колкото е нужно.“
18 януари
Моето студено писмо до Цанкова подействува: режисьор и директор тутакси намират възможност да поставят в четвъртък друга пиеса и бенефисът ми се отложи за 29 т. м. Във вестниците се появи това известие:
„Заболял писател. – Кирил Христов, който неотдавна излезе от болницата на „Червен кръст“, отново е заболял. Лекарят се надява да избегне усложненията, твърде възможни при слабо сърце. Поради болестта на г. Христова, представлението в Народния театър на „Боян Магесника“ в бенефис на автора се отлага за 29 т. м.“
Слава богу, до десет дена навярно ще мога и аз да се привдигна и билетите, чието пласиране май трудничко върви, ще понамалеят. Само жал ми е за бедната Весела, която е съсипана от тичане.
27 януари
Получих писмо от проф. Арнаудов, в което ми съобщава, че узнал от Цанкова, какво министърът бил решил на бенефиса ми да се чете само един адрес: тоя на министерството. Не ще бъда поздравен нито от директора на театъра, ното от председателя на писателския съюз. Нямам нищо против.
29 януари
Театърът е пълен. Представлението почна. Присъствуват и 30-40 души писатели, на които дадох гратис бившата кметска ложа и места в партера.
Отгръщам програмата на театъра и оставам смаян от рекламата, която ми е направена там от артистичния секретар Д. Бабев: „… по-после го виждаме в Италия да се опитва да учи мореплаване… Кирил Христов се опита и в областта на драмата и написа две драми…“
О, трогателний Бабев! Благодаря, дето поне ти се опитваш да кажеш нещо в тоя ден за мене.
Царчето го няма. Няма никой и в министерската ложа, нито Омарчевски, нито дори Цанко. Затова пък до министерската ложа е Нелия и сестра й, получила премия на един конкурс на хубавици в Париж преди десетина години; и двете са в блестящи тоалети. Моите колеги от партера и от кметската ложа вместо към сцената са отправили лукави погледи към двете сестри и току си шепнат нещо, кискайки се тихо. Роби, роби.
Пиесата свърши. Викат ме на сцената. Излизам тих, безучастен, като че не се касае за мен. Д-р Ф. Манолов чете по македонски адреса на министъра. Слушам го с меланхолия, която ме смачква и която се долавя и от публиката; поемам декоративно изработения адрес. Две мънички 3-4 годишни балеринки на Пешо Радоев ми поднасят венец. Додето посегна да помилвам тия ангелчета, пратени от помощник кмета д-р Папазов, те направиха своите реверанси и изчезнаха. Една госпожица ми поднесе хубав букет екзотични цветя, без да каже от кого е. Оказа се после, че бил от царчето. Най-после, когато се канех да напусна сцената, пред мене изскочи като бомба една едра гимназистка, която живее у сестрата на Нелия и е прехласната моя почитателка. С букет в ръка и с поглед, който ме открито пред публиката обжегваше, тя се накани да говори нещо. Аз изтръпнах от страх, че ей сега ще изскочи някой скандал. Изведнъж гимназистката почна със звучен силен глас и хубава дикция да казва стиховете, които тия дни моята Нелия бе написала по случай бенефиса ми:
Наричат те поет на любовта.
Така е: ти безумно си обичал.
И кой на българина от речта
таквиз е нежни тонове извличал?
Но – добродушен, благ, като дете –
ти често със такава сила мрази!
Ужасен бич от думи ти върте,
гневът ти във трескавици се пази!
Така махалото в единий край
отиде ли високо – ще отиде
и в другий. Който да обича знай –
умей той кърваво и да обиди.
Затуй не си ти късче от човек,
а цяла, хармонична си природа.
И ще предава тебе век на век,
доде реч българска се чуй под свода.
Момичето свърши стихотворението с огъна в гласа и с оня непосредствен несдържан поглед, с който се бе появило на сцената. Когато се приближи да се ръкува, аз се боях, че тя ще се хвърли в прегръдките ми. Слава богу, опасността мина. И макар през всичкото време, додето трая този последен номер, аз да бях на въглени, това остави най-хубавия спомен от моя бенефис.
След туй, разбира се, Цанков и артистите пожелаха да отидем някъде да хапнем и пийнем. Макар да бях просмукан от влага и едвам да се държах на нозе, аз ги поканих в Алказар, дето останахме до късно след полунощ.
Из дневника на Кирил Христов, “Време и съвременници”, том 9