Говорихме си за ръкописни почерци и помолих човека, на когото съм подарила тази книга през 2018г., да ми покаже какво посвещение съм му написала тогава. И получих тази снимка, която разгърна пред мен един цял каталог от спомени.
Ние се сменяме, светът се сменя. Ние се очукваме, ставаме по-корави, по-сложни хора. Но писането ни, ако е искрено, запечатва завинаги картината на настоящето.
На пръв поглед, това посвещение е доста банално. Подписала съм го от мое име и от името на майка ми Таня, баба ми Соня и останалите “Стоянови”. Датата е 12.03.2018г. – един месец и 7 дни преди баба Соня да почине.
На 12.03.2018г. ми се струваше като най-естественото нещо да я включа в това посвещение. Аз не знаех какво е да е без нея. Тя винаги беше там монументално.
Обичах да си говорим трите: аз, майка ми и тя. В тези моменти си мислех: “ето, сега сме три жени от три поколения от рода Воденичарови”. Другите момичета, майки и баби ще ме разберат: няма по-разнообразна, но и по-защитена среда от разговор между баба, майка и дъщеря/внучка. Всяка от тях си има свое мнение, отстоява си го винаги. Никоя не пада по гръб пред другите. Но въпреки различията в гледните точки, всяка от тях е готова да направи всичко за другите две.
Един месец и 7 дни след това посвещение аз вече нямаше да го напиша същото. Нямаше да напиша нищо.
Защото един цял свят на детски уют рухна един месец и 7 дни по-късно.
Затова пишете!
Пишете днес, обичайте сегашния момент, сграбчете го, вземете най-много от него.
Пишете днес,
а не вчера
и не после,
и заглавието на вашата книга няма да е „Пропуснатият шанс“1. А ще бъде точно каквото поискате!
- „Пропуснатият шанс“ – сатирична книга на Любен Дилов за надпреварата между писател и компютър от бъдещето, който може да съчинява истории по зададен сюжет и жанр. ↩︎