Тъмно е, студено е и е страшно да се разведеш не по свое желание, с човек, когото все още обичаш..
Нашата любов с Викчето беше от нестандартните. Беше от приключенските любови, описани в цялата световна класика. Устоявахме на всичките беди като героите на Ремарк, живяхме като Маргарита и Арман, когато избягаха от града в “Дамата с камелиите”, имаше трагични елементи като в Ромео и Жулиета, криехме се от безнадеждността като Уинстън и Джулия. Сякаш за нас беше писана цялата любовна поезия. Имахме от истинското безкористно приятелство, което се среща толкова рядко.
С него порастнахте заедно. Започнахме като тийнейджъри от градинката пред Народния театър, от дивите плажове на България, от тийнейджърския автостоп, от тийнейджърските рап и бас партита.
И стигнахме до Народната библиотека, където съствяхме поетична антология. Стигнахме до най-хубавите културни събития в София, а и в чужбина. Стигнахме до любимите ни Италия и Испания и до градове във всяка част на България. Стигнахме до планинските чукари, които катерихме с мисълта, че животът не винаги e толкова лесен и по които слизахме с мисълта, че животът не винаги е толкова труден. Стигнахме до радостта да си изградим свой дом. Избирахме заедно мебели, саксии, пердета и покривки. Готвихме заедно по рецептите на Иван Звездев, особено рецептата за баницата. Запознахме се с невероятни хора.
Помагахме си във всяко нещо. Той идваше с мен на първите ми интервюта в радиото. А аз го изпращах до работата му пеша през кв. Изток всяка сутрин. Можех да му споделя всичко, както и той на мен. Измисляхме си песнички и смешки, имахме наш език.
И когато имаш такъв човек до себе си, светът вече не е пуст, злобен и страшен. Защото приветливостта и топлината от вкъщи могат да изпълнят всяко друго кътче на Земята.
Но се намериха хора, които да завидят, на това което си бяхме изградили и направиха твърде много, за да го съботират. Не че бяхме изградили нещо особено, просто беше хубаво, здраво и си беше наше. Влиянието на тези хора и една ужасна физическа травма,се оказаха повече от това, което можехме да издържим.
Но, въпреки че тези славни времена свършват, през сълзи аз съм много признателна, че са се случили.
Сега единственото ми утешение остава тази строфа от Радой:
Защото всичките изкуствени цветя са трайни,
а истинските – не!
Ако не бъде трайна любовта ни,
била е истинска поне.