26/03/1920
Колкото повече нашите съседи, особено гърците, желаят да ни представят на западните народи като едно диво културонеспособно племе, сякаш толкова по-видима става даже за най-отдалечените наблюдатели светлината на българския дух. Ето напр. с какви топли думи римските вестници посрещат напоследък творчеството на двама талантливи българи, изложили скулптура и живопис в Рим наред с представители на най-пълно проявили се в тия изкуства народи:
Ил Джорнале д‘Италия: Николов (Андрей), един български скулптор, богат с ярки идеи в своето изкуство, е един разнообразен и пъргав моделатор и пр. Рисунките на Георгиев (Борис) имат светкавична линия, биеща на източно.
Ил Джорнале дел пополо: Примирява и окуражава да се проследи женската голота на българския скулптор Николов. Той работи ценно и като моделатор, и като дълбок изпълтнител на мрамор, недоверяващ на платени ръце такива деликатни неща: едно чувство на срамливост, на девственост и на меланхолия, което с еднаква сила е вплетено чрез бледността на мрамора в най-деликатен смях и в ръцете, притиснали за защита гръдта. У същия скулптор се забелязват превъзходни качества на щастлив портретист в два бюста (зала II); после има в зала IX две впечатления от бебета и две могъщи студии на животни. Борис е един българин, който рисува и живопиствува със скрупольозна съвестност и с чувство. Той е чист и искрен. Понякога е леко повлиян от японските синтетизми, понякога цял обладан от един източен мистицизъм, който приобщава (напр. В „Минувачът“) една смътна трагичност и един примерен фатализъм.
Ла Трибуна: Николов. Негова е статуята на девойката всред залата на партера, на девойката със скръстени на гърдите ръце и с глава, обърната встрани. Цяла затворена в своята завършеност, както е затворена в своя скромен акт. Тя диша светла пластичност, дето всяка нервност на формата се успокоява в леките и пръснати сенки. Няма нищо немощно в това пребулено подчинение на вярната природа; под захарната белота на мрамора разцъфва една здрава телесна структура. Същите достойнства българският скулптор вглъбява в своите два женски бюста и в бронзите в по-горния етаж, като постига така да ни даде доказаелства, че е една отлична индивидуалност. Георгиев има в същата зала някои рисунки, в които блестяще и леко постига да ни съобщи един деликатен поетически смисъл. Той има в другата зала два ефектни портрета, единът лъхащ замислена измъченост, другият пълен с хубава светла меланхолия.
Ил Прогресо: Особна преценка заслужава българинът Андрей Николов… Той излага между другото един поетически и блестящ мраморен портрет на мощната арфистка Валентини Донини. Материята тука е превърната на нещо извънредно моло, бих казал, почти неуловимо, без при все туй да загуби от своята природа. Имаме още от николов: един втори женски портрет от мрамор, няколко бронзи, с детински глави, и в залата на партера една статуя на девойка – статуя, за която длетото изглежда да е станало леко като дихание. Андрей Николов е син на народа; и неговото деликатно-музикално изкуство сякаш е предназначено да покаже на Италия, какво България не е само майка на примитивен и жесток народ, но също и на духове, способни за най-чистите манифестации на цивилизацията. – Наред с Николов стои един живописец, също българин, Борис Георгиев, който представлява за пръв път в Италия една серия извънредно оригинални цветни рисунки… и един мощен портрет, вдъхнат от нашите майстори на XIV век.
Тия хубави думи за някакви си балкански „варвари“ са казани в еднс страна, чийто въздух е от векове наситен с изкуства. А ние имаме критици, които – главата им на дръвник да турнеш – няма да се съгласят да кажат една добра думица тъкмо за най-достойните. И чудно ли е при тия условия, че очите на талантливите музиканти, живописци и скулптори в България гледат жадно навън, зад граница? Ние изгубихме вече цяла редица даровити в тая област българи като Никола Михайлов, Невена Баджакова и др., които отлично са се наредили в чужбина и едва ли някога ще се върнат; а в близко бъдеще аз съм дълбоко уверен, че всеки, който се издигне като композитор, живописец или скулптор, ще бяга презглава от тая страна на злоби, зависти и простащина. Защото тези изкуства нямат нужда „да се превевждат на чужди език“; те навред са у дома си.
P.S. Тежко само на представителите на българската книга, на българското словесно изкуство. Те са направили може би много повече за този народ, защото само чрез книгата, чрез писаното слово той се свести и се подготви за свободен живот: развивали се и усъвършенствували се по-дълго и в по-голяма органическа връзка с народа, в техния актив има дела, които биха зачудили повече западния свят, ако той можеше да вкуси направо оригиналите; но неделимо свързаното с даден език изкуство е непредаваемо на никакъв друг език. Само преводи, направени от големи поети, могат да имат значение. А аз не знам ни една българска страница, преведена на чужд език от значителен поет. Това ще рече, че българската литература в чужбина не съществува. У нас – още по-малко. Защото ония, които разбират ценното в нея, или са рабски благоговеещи пред чуждото, без в повечето случаи да познават непосредсвено книжовната култура ни на един западен народ, или са натъпкани със злоби и зависти; а останалите – знаете ли какви са техните отношения към българската поезия? Представете си, че един магесник хвръкне ей така, както стои, без никакъв аероплан, сред стадо дългоухи философи. Ще се зачуди ли и най-мъдрият от тия мъдреци?
Аз облажавам всеки представител на музиката, живописта и скулптурата в България, защото него тука могат псета да го лаят, но стига да има талант, даде ли доказателства за своето изкуство в чужбина, тукашните наши ценители със своите просташки надути мнения ще изглеждат някакви смешни маймуни; облажавам ги, макар да знам, че когато минат тия варварски времена, ореолът на мъченичеството ще се падне преди всичко на представителите на словесното ни изкуство.
из дневникът на Кирил Христов “Време и съвременници” том шести, седми и осми