съставена от София Стоянова – Донева
Радой Ралин е български поет, сатирик и дисидент. Роден на 23.04.1922 в град Ямбол, Княжество България от майка Радка Димитрова и баща Христо х. Вълчанов. В акта му за раждане е записано името Димитър Христов х. Вълчанов.
В първите часове на 23.04.1922 в семейната къща на х. Вълчанови издъхва малката им дъщеря Събка. Седем часа по-късно – към 8 часа сутринта се ражда брат й. Кръщават го на неговия дядо Митьо. От притеснение, Радка развива тежка родилна треска. Скоро след това вуйчото на Митко – Стефан идва в Ямбол. Той и съпругата му Кина не могат да имат дете и молят Радка и Христо да им дадат да отгледат новороденото. Те се съгласяват при условие, че когато детето порастне ще разкрият истинския му произход. След това отнасят вече кръстения около 40-дневен Митко в Сливен, където той заживява в семейството на Стефан Димитров и съпругата му Кина.
Стефан Димитров е книжар и печатар, собственик на печатница „Модерно изкуство“. Той се връща от Европейската война инвалид с 50% неработоспособност. Взима заем от сестрите на неговия баща и става самостоятелен печатар. Купува си крачна печатна машина „американка“, формат носна кърпа и върши акцидентна работа – квитанции, визитни картички, некролози и други. През това време той участва в политическите борби на социалистическото движение и в културната му дейност. Притежава голяма библиотека. Като печатар той владее и книговезство и изработва красиви мешинени подвързии със златни букви.
Кина не е отдавала особено внимание на литературата. Тя е била дълбоко религиозна жена. Спазва всички християнски обичаи, моли се, ходи на църква и чете богато разнообразие от религиозни книги.
Дядото на Радой по бащина линия се казва Димитър Стоянов Куртев. Неговият дядо е бил наречен Домусчията и е имал двама сина и три дъщери. Единият син е Таньо Стоянов Куртев, наречен още Таньо Войвода (1846 – 1876). Той е сред основателите на Сливенския революционен комитет на Вътрешната революционна организация (1871). Определен е от Васил Левски за апостол на Ески Джумайско (Търговищко), Османпазарско (Омуртагско), Котленско и Хаджиоглу Пазарджишко (Добричко). През септември 1872 е арестуван в Цариград и е осъден на доживотно заточение в Диарбекир, а къщата му в Сливен е изгорена. Успява да избяга от Диарбекир в Русия през 1875 година. През 1876 става ръководител на чета от Априлското въстание. От Румъния преминават през Олтеница и излизат да се бият в същия ден, в който излиза Ботев. Четата на Таньо войвода се бие 17 дни.
Димитър израства като много обичано дете. Майка му Кина не го пуска да излиза на улицата, за да не се сблъсква с гамени и той прекарва времето си в книжарницата на баща си и с всичките книги в библиотеката му. Книжарницата му е интересна и по други причини: в нея редовно ходят представители на местната интелигенция – учители, артисти, местни художници, композиторът Мишо Тодоров. Младият Димитър слуша техните разговори с интерес.
Първата публикация на Димитър е през 1931 в детското вестниче „Изгрев“, редактирано от осъдения по-късно от народния съд Стефан С. Султанов. Стихотворението се казва „Есен“ и гласи:
Есента мила
рано ранила,
взела си боята
да шари листата,
шари ги, шари
дорде ги попари.
Листите отрони
птичките прогони.
Публикува още две-три стихотворения в „Изгрев“. В местния вестник „Правда“ дава стихотворението „Миньор“. Там се подписал като Митко Ст. Димитров.
През 1932 заедно с комитет от деца при ОУ Митрополит Серафим в Сливен издава вестник „Звънче“. Вестникът е излязъл в само един брой на 12 март 1932 в печатница „Модерно изкуство“ и е издаден с благотворителна цел – за подпомагане на бедните ученици.
Първата епиграма на Димитър е за министъра на финансите Стефан Стефанов (1876 – 1946) и гласи:
Снага суха,
глава куха;
със финанси се занимава,
ала все назад остава.
Под влияние на детските вестничета „Изгрев“ и „Трезво дете“ започнал да клони към въздържателство още от млад и се е придържал към този навик до старини.
През 1934 по случайност узнава, че е осиновен и е взет от сестрата на неговия баща. Този факт го разстройва много.
През следващата година работи като чирак в печатницата на баща му и той му дава по 5 лв. на ден. Със събраните пари си купува пишещата машина „Ерика“, която използва цял живот. Под влиянието на Стоян Михайловски започва да нахвърля кратки сатирични импресии за човешките характери, което след години прераства в книгата „Кадровикът Теофраст“.
През март 1939 година изпраща стихотворението „Моята любов“ до редакцията на списание „Българска реч“. Не иска да се подписва като Димитър Ст. Димитров, защото от Бяла Слатина има поет съименник и се подписва като Димитър Радин. Поради коректорска грешка или редакторска умисъл във вестника стихотворението излиза подписано от Ралин, вместо от Радин. Фамилията Ралин и така подписва следващите стихотворения изпратени към „Българска реч“. Някой обаче го съветва да сложи друго първо име, защото в Димитър Ралин едното „р“ в края и другото в началото се сливат. И тогава той слага Радой.
За пръв път се подписва Радой Ралин във вестниците „Литературна седмица“ и „Подем“. Увлича се по сатирата и започва да изпраща материали за хумористичната страница на в. „Бургарски фар“. Изпраща игрословици, печатни грешки, абсурди въпроси и пародии, които подписва с различни псевдоними: Рали, Рали К., Рали Коларов, Далилин и други.
В седми клас сътрудничи в „Българска реч“ и хумористичната страница на списание „Заря“. През тази година печели и конкурса за най-хубаво ученическо стихотворение на в. „Подем“.
След завършване на училище, заминава за София да учи право. Живее на квартира на ул. Граф Игнатиев срещу Прогимназията. В тази квартира укрива Никола Вапцаров у тях за около 40 дни.
Запознава се с Кирил Христов и започва да го чете с възхищение. Години по-късно пише за него стихотворението „Поетът пак“. В този период се запознава и с Александър Геров и Александър Вутимски, които стават негови близки приятели . През 1942 помага на Геров да издаде първата си книга „Ние-хората“
В края на 1944 година, заради конфликт с ОК на БКП Сливен решава да замине на фронта. Другата причина е че наскоро му откриват порок на сърцето и той решава че не иска да умре без да е бил на фронта. На 27 ми или 28 ми Декември 1944, в деня на заминаването Д. Б. Митов го запознава с Атанас Далчев. На тази съдбовна среща Радой посвещава стихотворението „Поетът“.
По време на службата на фронта списва творби които по-късно включва в „Войнишка тетрадка“ като „Камиони с подаръци“, „Писмо от дете“ „Шофьорът Иван“, „Словенката“, както и стихотворенията „Мостоваците“, „Доброволката“, „През Мур“ и др.
Една нощ в Унгария, търсейки къде да се подслони, намира едно захвърлено детско юрганче. Взима го за да го използва като дюшек за да не спи на земята, а поетът Ламар пуска слух че си е донесъл юрган от България. Слухът предизвиква смеха на останалите от дивизията и Димитър го подхваща и написва фейлетонът „Юрган-адютант“ където хумористично описва как юрганът му помага на фронта. „Най-накрая юргана и пленник хвана.“
На 2-ри май 1945 се обявява примирието и продължават с походите към Словения и Австрия. По това време решават да издадат вестник на неговата XVI дивизия. През Август 1945 се прибира в София.
Веднага след установяване на социалистическия режим, той започва да чувства изстинало отношение към другарите му. По негови думи „Опозицията във всички исторически времена и строеве е необходима. Тя е движеща сила, катализатор, за да изправим нашите грешки и да ги осъзнаем, ако сме достатъчно умни и честни.“
След като взима някои изпити започва да рабори в сп. „Славяни“ с главен редактор Людмил Стоянов. Из различни издания публикуват негови стихотворения, повечето от които са писани на фронта. През есента на 1945 завършва право, но не стажува. През август ’45 е избран за кандидат-член на СБП.
През есента на 1946 започва да работи в „Литературен фронт“ по покана на Н. Фурнаджиев. В началото на 1947 е избран за редовен член на СБП, без още да има издадена книга. Скоро заминава за Югославия, където се запознава с Иво Андрич и Весна Парун, с която остават дългогодишни приятели и си изпращат писма и книги. Тя му посвещава стихотворението „Манифест на любовта“
През 1949 от издателство Народна младеж излиза първата му стихосбирка „Стихотворения“. Подборът е направен от Петър Пондев без присъствието на Радой, който по това време е в Прага. Книгата получава отрицателни рецензии и с големи усилия Радой успява да издаде следващата си стихосбирка „Четиринадесет дни“ през 1950
През 1951 носи стихове на „Стършел“, а през 1952 е назначен там. По това време се запознава с Борис Димовски.
През Октомври 1952 заедно със Захари Петров – Харкин и Борис Априлов замислят идеята за основаването на сатиричен театър „Стършел“. По това време към Народния театър съществува трупа „Елате да се смеем“ (сред които е и Стоянка Мутафова), които драматизират Елин Пелин, Чудомир и Чехови разкази. Според Радой у тях липсват политическата заостреност и съвремените и актуалните теми. Тримата се обръщат към трупата, отправят и предложение към студенти от ВИТИЗ. Привличат и най-младия първокурсник на ВИТИЗ Ицко Финци. Илия Бешков идва на всички срещи на екипа и помага с режисурата. Той дава нова насока на сатиричната острота и философско осмисляне на артистичните стремежи. Правят пробна репетиция във ВИТИЗ, където пред публика представят части от „Мисия в Европа“ и няколко готови миниатюри. Смехът обхваща публиката от първите минути на представлението до последните.
След като съставят спектакъла „Сатиричен театър Стършел“ и с подкрепата на тогавашния заместник-министър на културата насрочват премиера за 06.03.1953, която се отлага с три дни заради смъртта на Сталин. Премиерата е в Младежкия театър и е посрещната с голям интерес. Започват да правят по три представления дневно, които се посрещат от пълна зала и неудържим смях. Канят Вълко Червенков на всяко представление, но той така и не отива.
Скоро след това извикват цялата редколегия в „Политбюро“ където заповядват спектакъла да бъде спрян. След спирането му, продължава да се говори за него из цяла София, а колегията получава покани от провинцията да идват да го играят. Радой твърди че именно покрай спирането на театъра за пръв път е получил обида от властта.
На 09.08.1953 на Младежкия фестивал в Букурещ среща девойката Лаура Симончини от Италия. На нея посвещава най-проникновената любовна лирика в творчеството си. На този фестивал той е с дефектно-ушит панталон и е с ниско самочувствие от този факт, но тя предпочита него пред останалите младежи. Чувствата се зараждат веднага. Когато се връща в България, започват да разговарят по телефона, въпреки че това е било подозрително по това време. В архива си той пази всички платени от него бележки за безбройните телефонни разговори между двамата. Разменят си и писма. Валери Петров и помагал превода на някои от тях. Взимал е и уроци по италиански.
Радой изпраща на Лаура албум на Бешков, който Бешков подписва: „На Лаура и Италия – от Бешков и България.“ Любовта им е дългогодишна и през 1983 година Радой публикува писмата й в „Море“.
През 1954 излиза стихосбирката със сатирични творби „Планина се срина“, която съдържа предимно печатани в Стършел произведения. През 1955 е публикувана „Войнишка тетрадка“. Тези творби както и следващите са определяни от ДС като „творчество на ръба на закона“. През 1956 излизат хумористичните стихотворения и разкази „Строго поверително!“ с предговор от Илия Бешков.
В края на 1955 г. Радой променя фамилията си на Стоянов. До края на живота му в цялата документация, името му остава Димитър Стефанов Стоянов. Тогава променя и рождената си дата на 22.04.1923. Тази дата е записана в последния му паспорт и фигурира в досиетата на ДС. Въпреки това единния му граждански номер остава 220423.
През 1957 в съавторство с Борис Априлов написва пиесата „Дяволското огледало“. Тя е изиграна само няколко пъти на сцена в „Театъра на трудовата повинност.“. В последствие е унищожена до последното копие от властите.
През 1957 за всеки виц и епиграма започват да викат Радой в партийното бюро. Според думите на Радой разочарованието от режима идва „не от мизерията, а от лъжата и насилията.“ По това време пише и стихотворението „Обиск“ (в по-късни издания наречено „Лош спомен“)
„Тез, които цял живот ще мразя,
правиха ми обиск във душата…“
На 09 юни 1958 се жени за Гроздана Атанасова Димитрова и един месец по-късно става баща на първия му син Кин. В същия месец излиза книгата „История с лъв“ на библиотека „Стършел“, където са включени и епиграми.
През 1959 е отпечатана стихосбирката „Непредвидени чувства“. Същата година преждевременно се ражда в шестия месец на второто им дете. Радой го кръщава Боряна, за да се бори с живота. Детето е гледано в кувьоз известно време. Един ден лекарите били на партийно събрание и не са включили инсталацията в кувьоза. В следствие на тази небрежност, детето умира от пневмония.
През 1960 Радой събира епиграмите си в книгата „Безопасни игли“ и тя излиза от издателство „Български писател“ с карикатури на Борис Димовски. На 25-ти Октомври се ражда малкият му син Стефан.
През 1961 се местят да живеят в апартамента на бул. Ленин бл. 4 (бул. Цариградско шосе номер 4) където живее до края на живота си. Същата година излиза второ издание на „Непредвидени чувства“.
По това време започва да пише сценария „Невероятна история“. Той е публикуван в сп. Киноизкуство през 1962, а през 1964 е излязъл едноименният филм, режисиран от Владимир Янчев, с участието на Радой Ралин и актьорите Гр. Вачков, Г. Калоянчев и др.
През 1961 е уволнен от „Стършел“ като репресия срещу книгата му „Безопасни игли“. Другото му провинение е двуредната епиграма, поместена в „Стършел“: „Каква реклама, като стока няма.“ Главният редактор на вестника Челкаш и други сътрудници също са уволнени. След като му е връчена заповедта за уволнение, в знак на протест той продължава да ходи в редакцията и да работи. Колегите и ръководството не са знаели как да реагират спрямо дългогодишния успешен сътрудник.
През 1962 заедно с Валери Петров пише пиесата „Импровизация“, поставена в Сатиричния театър. По това време Нейчо Попов и Невена Коканова идват всяка вечер на гости у тях. Разговорите, които водят му дават идеята да напише пиесата „Конферанс“, която написва през 1972 – 1973 г. Поместена е в сп. „Съвременник“, но никога не е била допусната до сцена.
Същата година участва в екипа и създаването на вестник „Литературни новини“. Там отговаря за отдела литература, който включва разкази, есета и критика. Там излизат остри материали и екипът редовно е бил викан в Министерството на културата за критика. През 1963/64 вестникът е закрит от цензурата.
В периода 1963 – 1965 Радой е в студия за игрални филми, а до 1965 в студията за хроникални и документални филми. Написва сценариите за киносатирите „Лакпром“, „Борба за икономии“, „Вездесъщия“, „Инцидент“, „Новогодишен подарък“ и др.
Там се ражда идеята за филмовите миниатюри третиращи злободневни проблеми – „Фокус“. Името е измислено от Борис Димовски, а първия Фокус е режисиран от Рангел Вълчанов. Фокусите са с музика от Милчо Левиев и акомпанимент на джаз формацията „Джаз фокус ‘65“ – Милчо Левиев, Любен Борисов – Камилата, Симеон Щерев – Банана, Петър Славов – Пъпеша и Крум Калъчев . Тук започва сътрудничеството на Радой Ралин и Милчо Левиев, което продължава още много години. Привличат млади режисьори и актьори. Радой участва в целия процес – сутрин наблюдава снимките, следобед оформя разписките и определя хонорарите на артистите и техническите сътрудници. А в 4 часа, върху монтирания вече Фокус се слага музика. Използва се сатирична пародийна музика. Милчо импровизира върху въртящата се лента с всичките елементи на пародия: контрасти, деформация и хипербола. Режисьорите, които най-често са участвали са Рангел Вълчанов, Васил Мирчев, Георги Стоянов, и други – общо около 20 режисьори. Сценариите са писани също от различни хора – Александър Геров, Йордан Радичков, Олга Кръстева и други. Радой написва 3-4 сценария.
Фокусите са излъчвани по кината, преди филмите. Имали са голям успех пред публиката и някои хора, са ходили на кино само за да изгледат фокуса и след това са си тръгвали преди началото на филма. Не след дълго, фокусът „Селска хроника“ прави впечатление на властите и те го спират от излъчване. Уволняват няколко режисьори и артисти, а министърът на културата издава заповед фокусите да не бъдат по-дълги от 50 метра. При положение че надписите са 21 метра, остават 29 метра за самия филм. След този удар, Радой е обиден и си подава оставката, мотивиран от пречките, които му създават. В знак на солидарност, оставката си подава и Сашо Геров. След това се впуска в нов проект – Ателие фокус 65.
През 1965 излиза книгата „Личен контакт“. А през 1966 във вестник „Литературен фронт“ са отпечатани първите „Апострофи“. Излиза и книжката с епиграми „Моля заповядайте“, с илюстрации от Борис Димовски. Малко по-рано Радой вече е написал и киносценария си „Ще дойде детето“. Той така и не е реализиран във филм, но е превърнат в лирическа повест. Тя е отпечатана чак през 1981 г. след множество откази.
Още през 1963 започва да подбира по смисъл поговорките, които използва в „Люти чушки“. Занимава се активно с тези народни поговорки, издирва ги, иска да ги актуализира. Иска да постигне най-стегнатия вид. Ако поговорката вече е достигната до съвършенство, той просто прибавя заглавие към нея за да промени смисъла. Борис Димовски сам решава какво послание да имат карикатурите. Търсейки поговорките, които имат критично отношение, подигравка, смях Радой иска да докаже че епиграмата не е нещо внесено отвън. В литературните анкети с Вихрен Чернокожев „Просто Живях“ Радой твърди че епиграмата „Сит търбух за наука глух“ е била за Тодор Павлов, но от партията са я изкарали че е за Тодор Живков. В интервю след промените Радой разказва, че след нашумяването на случая с „Люти чушки“ десетки хора са показвали подписите си и са твърдели, че подписът от карикатурата е техен.
„Люти чушки“ е публикувана в тираж от 40 000. Излиза от издателство „Български художник“, защото Радой Ралин смята участието си в нея за скромно, защото това са народни епиграми, а основното новаторство се състои в карикатурите. По донос на Анастас Солаков? книгата е иззета от книжарниците и е изгорена в пещите на Полиграфическия комбинат. При горенето, от комините са излизали обгорени страници, които хората са си вземали от улицата. За щастие не успяват да изгорят целия тираж, защото половината вече е бил разпродаден. Голяма част от епиграмите се превръщат във фолклор, казват се от уста на уста из цяла България, чуват ги хора, които не отварят книга. Успоредно с изгарянето на книгата, Радой е уволнен от „Български писател“.
На 02 декември 1968 Радой и Борис Димовски са извикани в Градския комитет. Обвиняват ги в идеологическа диверсия. В дневника си Борис Делчев обобщава случилото се след доноса срещу „Люти чушки“:
- Генералният директор, двама директори и главният редактор на Полиграфиздат са наказани да участват във възстановяването на разноските по книгата.
- Уволнява се директорът на издателство „Български художник“ Борис Ташев.
- Уволнява се редакторката на книгата – Зина Брезинска.
- Наказани са всички служители от издателството, отговорни за излизането на книгата.
- Уволнява се Радой Ралин.
- Уволнява се Борис Димовски.
- Спират се редица книги – сатирични и не, включително и стихосбирката на Радой „Късни свидетели“, която вече е одобрена за печат.
„Късни свидетели“ излиза четири години по-късно – чак през 1972, но редакторите отхвърлят 13 стихотворения от нея: Дикили Таш, Сън, Пепел, Самоучител по свобода, Юрий Гагарин ’66, Анамнеза, Епос, Мълчаливо съгласие, Анализ без резултат, Отстояние и Оптимизъм. Заради това книгата добива друг облик и заглавието става „Есенни къпини“. Както е първоначалния замисъл, книгата е илюстрирана от Невена Коканова.
След като „Люти чушки“ е оценена като „вредно произведение“, Радой е в опасност да бъде изпратен в лагер. От притеснения получава стомашни кръвоизливи и започва да се лекува в ИСУЛ. По негови думи единствено медицинската бележка на д-р Васил Янев го предпазва от изпращане в лагер.
По времето на атаката срещу „Люти чушки“ Радой вече е бил обект на разработка от ДС – ДОП „Злобния“.
В началото на 1969 прекарва три месеца в Хисар и когато се връща започва да се занимава с преводи на Пушкин. В архива си той подрежда всичко печатано през годините в папки. За 1969, 70, 71, 72 и 73 има само една тънка папка. Бидейки безработен и забранен за печат, той е принуден на продаде бащината си къща в Сливен, за да може да се издържа. Мнозина са му предлагали пари, но той е отказвал на всички. Водел си е сметка и предложените суми са възлизали на 92 000 лв.
През 1971 е презаверена членската му карта към съюза на филмовите дейци. През тази година създава сценарии за документалните филми „Корените на дърветата“ и „Червените календари“ и за два среднометражни филма: „Спомени за войника и поета“ и „Редник Пеньо Пенев“. През 1972 е създаден среднометражния документален филм „Устойчивост“. Цензурата обаче го спира и филмът е излъчен само веднъж на 21.07.2005 в „Дома на киното“ по повод една година от смъртта му.
Между 1971 и 1974 започва да пише сценария „Аз съм Левски“. Прочита всички мемоари и исторически проучвания, изследвания, спомени, разкази, повести, романи и есета публикувани за Васил Левски до 1.12.1974. Филмът не е реализиран. През 1994 г. след преработка е отпечатан в отделна книжка като кинороман от издателство „Христо Г. Данов“. Николай Хайтов започва яростна кампания срещу кино-романа и пише клеветнически писма до различни лица и институции.
Междувременно Радой пише и епиграми и недупкоспособни думи. Има направени 6000 думи, от които са публикувани 2000.
През 1973 година ДС завежда срещу него ДОН „Козел“ (Дело за оперативно наблюдение). Делото е съпроводено с продължение на поредицата от откази за публикации на всички жанрове творби, които Радой изпраща до всевъзможни редакции.
Същата година, на фона на репресиите срещу него, властите го награждават с ордена „Червено знаме на труда“ (1973). По-нататък му връчват Заслужил деятел на културата (1980) и „Георги Димитров“ (1983). И трите награди той определя като голяма обида, защото са връчени във времена в които той се чувства като „убит сатирик, унищожен писател“, и е принудително безработен и не може да публикува произведенията си и да развива пълния си потенциал.
На 12.09.1974 пуска молба до издателство Христо Г. Данов за преиздаване на сатиричните произведения „Безопасни игли“ и „Моля заповядайте“, но тя е отказана. В края на 1974 излиза стихосбирката „Всичко ми говори“.
През 1975 излиза цикълът „Документални балади“, както и стихосбирката „Хляб и портокали“. Същата година излиза и одобрената за печат през 1973 г. „Обстоятелства“.
Осем-годишният период принудителна безработица приключва на 26.04.1976, когато Радой е назначен на длъжност „редактор в първи творчески колектив“ при студията за игрални филми „Бояна“. Там работи до 01.01.1985. От 01.01.1985 до 01.10.1987 е на длъжността кинодраматург.
През 1978 ДОН „Козел“ преминава в най-тежката доживотна форма на преследване ДОР „Козел“ (Дело за оперативна разработка). Интервюто-разговор на Радой Ралин и Борис Димовски във в. „Народна Младеж“ от 1977 е сред конкретните причини за трайното насочване на тайните служби към тях. Интервюто е иззето отвсякъде и до днес не се намира за справка.
Между 1975 и 1981 писателката Екатерина Томова се опитва да докаже правотата си срещу Николай Хайтов, който се опитва да открадне романа й „Забравените от небето“. Преди това се е опитвал да направи това и с произведения на други автори като Яна Язова и романа й Левски, Янтай Кавалов, Свилен Капсъзов, Атанас Примовски, Евтим Танчев и други. Радой помага активно с подписки в защита на ограбените интелектуалци.
В периода 1981 – 1983 ДС разработва сина му Стефан в делото ДОП „Прилеп“. Той е определян от ДС като лидер на младежка група. Целта е била да се разкрият и документират доказателства за „вражеската му дейност“, да се измъкне информация за дейността и творчеството на баща му, да се установяват позициите му по дадени въпроси и да се изяснят причините, поради които той прави „нездрави политически изказвания“. Стефан винаги е отказвал да предостави ръкописи на баща си на колеги и не е споделил над какво работи в момента, въпреки че е бил в течение.. Делото „Прилеп“ е четено десетина пъти през годините от други агенти.
Радой има домашен телефон много за кратко, като обяснението му за липсата на такъв е „Не искам домашен телефон, защото обичам да водя диалог, а не триалог!“
За периода 1978-1979 единственото издадено произведение на Радой е втора част на сценария „Аз съм Левски“ в сп. „Киноизкуство“. Доклад от ДС от 1979 съдържа информация за цензуриране и осакатяване на книгата „Апострофи“. На 10.08.1980 след 5-годишно отлежаване, тази книга най-накрая излиза. През 1980 единствената друга публикация на Радой е превод на една руска епиграма в „Стършел“.
На 07.10.1981 Радой подписва договора за издаване на сборника с епиграми „Епиграмки в рамки“. През 1983 той стига за кратко до читателите, но след 2-3 месеца целия тираж е прибран от книжарници и складове.
1983 година е 60-годишнината на Радой, но не са издадени полагащите му се юбилейни издания. Двата юбилейни тома със събрано творчество – „Поезия“ и „Проза“ са дадени за печат чак на 10.08.1984 и излизат на 29.12.1984. В отчетните доклади на ДС се изтъква че умишлено са ограничили разпространението им. На 18.04.1983 Радой сключва договора за издаването на „Кадровикът Теофраст“, но тя е издадена през 1987. „Златното руно“ също е одобрено и платено през този период но е издадено чак през 1990. Радой определя тези забавяния като „арестуване“ на книги. Обиден от всичките репресии, нарича себе си „дискриминиран писател“.
През 1985 единствените публикации на Р. Ралин са второ издание на лиричната повест „Ще дойде детето“ и стихосбирката „Хляб и портокали“. През 1986 излиза само малката книжка от библиотека „Стършел“ „Дяволската територия“. През 1987 освен закъснелия с 4 години роман „Къдровикът Теофраст“ излизат и басните от „Езопиада“.
През 1988 Радой, загрижен за пострадалите от опустошителното земетресение в Армения предлага да издаде книгата си „Апострофи“ с благотворителна цел. Властите обаче не осъществяват това негово намерение. През тази година излиза стихосбирката „Последен понеделник“, а през следващата излиза „Коило-галена трева“. Годината на промените е белязана и с издаването на сатиричните „Саморасляци“.
В информация на ДС от 07.06.1989 Радой е споменат като защитник на хората с променени от тоталитарната власт имена. През този период е споменат и като един от основателите на клуба за гласност и преустройство.
На 10.11.1989 Стефан и Таня, Димитър Аврамов, Дачо Маринов, Божидар и Рая Кунчеви и др, в дома на Радой Ралин слушат новините за падането на режима. На 18.11.1989 на големия митинг на площад Александър Невски, Радой произнася своята реч:
„Изстрадали сънародници,
Неосъществени, зачеркнати три поколения…
Всички сме смазани от режима на плутокрацията – властта на забогателите от властта, това паразитно малцинство, което искаше да ни управлява доживотно, и което сведе човека до животно… Тук виждам плакати „Долу червената буржоазия!“ Не, плутокрацията няма нищо общо със старата буржоазия, на чиито тавани още се пазеха калпаците и потурите на дедите, и която градеше стопанство, произвеждаше продукция… А нашите плутократи са средновековни, азиатски владетели с римски привкус на извратеност… И милиардерите не са си позволявали такъв лукс като тях. Но повече от всичко бяха техните престъпления, които ги закриляше и скриваше от народа чрез една огромна добре охранена охрана.
Затова 10-ти ноември е повторно освобождение на България! Но дано не остане само един романтичен почин, само едно героично намерение… Много сме лъгани като народ, душа не ни остана за още напразни илюзии…“
На 29.01.1990 в архивите на ДС започва изгарянето на най-опасните досиета като тези на Георги Марков и Радой Ралин. Заповедта за унищожаване е запазена.
След промените Радой Ралин е зает да обикаля общини и отговорни инстанции за прекръстването на улици: предлага имената на комунистически активисти да се променят с имена на преследвани от режима писатели, поети и художници. В квартал „Изток“ той успява да преименува бившата „Коларов“ с „Атанас Далчев“, а бившата „Тодор Павлов“ е прекръстена на „Райко Алексиев“. Кръщава и улица на Константин Щъркелов, Елисавета Багряна и други. Сред инициаторите за създаване на независим български писателски съюз, но съдът отказва регистрацията.
След 1989, цензурната завеса над творбите на Радой Ралин е вдигната и той успява да публикува много от произведенията, които е създавал през годините, както и новите си творби. През годините 1989 – 2004 включително има над 28 негови издания. През 1990 излиза второ издание на изгорената „Люти чушки“. Сатирата му продължава да е търсена и актуална.
Сред издадените книги през последното десетилетие на века са „Матерните“ (сборник с избрани лирика, сатира, афоризми и басни, съставен от Борис Христов), „Утешенията на Васил Чертовенски. Роман в анекдоти“, „Ехото на усмивката“, „Ако изкукуригам, кого ще събудя“ и др.
Радой се изявява като публична личност и често е канен на литературни и политически събития, както и на интервюта по радиото и телевизията. Продължава да бъде откровен и неудобен и продължава да прави точна дисекция на пороците на обществото.
През 1995 година Милан Огнянов заснема документалния филм за Радой „Всичко ми говори“. “ А през 2003 година режисьорът Илко Дундаков заснема „Радой Ралин и времето“.
През 1993 г. връща наградата „Добри Чинтулов“, защото е „компрометирана в миналото“. През 1998 г. отказва предложената от президента Петър Стоянов лична пенсия „за заслуги“. Отказва да приеме и финансовото изражение на държавната литературна награда „Христо Г. Данов“ за 2000 г. в размер на 5000 лева. Не приема награда от Народното събрание по случай 24 май, придружена с 2000 лв., както и наградата за цялостно творчество от 11-ия кинофестивал във Варна „Любовта е лудост“ (септември 2003 г.). През 2003 г. е удостоен с Национална литературна награда за хумор и сатира „Райко Алексиев“, връчвана от Община Пазарджик за цялостно литературно творчество и принос в областта на хумора и сатирата.
Умира на 21.07.2004 на 82-годишна възраст в София след кратко боледуване.
На негово име е кръстен площадът пред бившето кино „Изток“ срещу хотел „Плиска“ в София. На 24 май 2012 г. там е поставена и бронзова фигура на Радой Ралин, дело на приятеля му, скулптора Георги Чапкънов.
На него е наименуван връх Радой Ралин на остров Ливингстън в Антарктика.