София Стоянова, написано специално за сп. “Библиотека”
На 1 януари 2023 г. си поставих за цел да посетя 20 населени места в България и 4 държави в Европа. За човек, който никога не е имал кола, такъв план изисква самоотверженото съчетание от стройна организация и стремителна спонтанност. Нужно е да се направи внимателно проучване върху разписанията на влакове, автобуси и самолети. Добрата подготовка включва изчитане на достатъчно ревюта в гугъл мапс за набелязаните хотели и туристически забележителности от региона.
Но най-важният елемент е тласъкът, с който тръгваш. В началото на годината това беше разнообразието, което пътуването носи. Но вече към лятото, с увеличаването на бройката от посетени места, имах нужда от обновяване на причините. Тогава намерих стихотворението на Кирил Христов, което се превърна в мото на пътуванията ми:
Бил малък твоят кръг или голям,
излез еднъж от него ти, човече,
макар за център да те смятат там.
Ползите от една такава цел са много. Най-очевидната е почивката. Аз съм човек, чийто дом е изцяло окупиран от работа. Имам две бюра: едно за спалнята и едно за хола. На холното работя всеки делничен ден като мениджър в колцентър – работата, която ме храни. А бюрото в спалнята ми е за учене, писане, изобразително изкуство и разтуха – работа, която ми храни душата. Това са дейности, които са благотворителни, или ми носят най-много минимални приходи. Балконът пък е оборудван с маса, стол и пепелник: там работи съпругът ми и пуши цигари необезпокояван. Единственото помещение, в което няма лаптоп, е кухнята. Но масата там също е работна, защото на нея изпълнявам рецептите от новите книги на Иван Звездев.
Голям кръг от занимания, чийто център е дългогодишният ми възглед, че най-добрата почивка е работата по нещо друго. Но ако искам да си почина от всичките деятелности наведнъж, единственият начин е това да се случи, е извън апартамента.
На този фон, една екскурзия с автобус или влак носи тъй необходимото разнообразие. Навремето имаше един лаф, че някой „не вижда по-далече от носа си“. Модерната версия на този лаф е когато някой „не вижда по-далеч от лаптопа си“. А извънградският автобус още на 15-атата минута доставя чисто нови обекти за съзерцание – близки и далечни. Близките до пътя нивя, лозници и овощни градини, се редуват с иглолистни хълмчета. Подминаваме крайпътни селца и градчета; черните пътища покрай магистралата, по които има стада от крави и каруци; реките, които се леят под високи мостове; живописното небе, което всеки път е различно. Всичко това е оградено от далечните сини планини. Те на места се приближават и виждаме страшните надвиснали скали и благодатните сенчести пътечки.
Тези образи благославят окото със своята искреност и с липсата на показност. Темпото им се съчетава със скоростта на автобуса. В това време шофьорът си говори със свой приятел за автобусите „Турмалин“, а бабата на няколко седалки зад мен информира дъщеря си по телефона докъде е стигнала. Аз съм прибрала моя телефон на дъното на раницата и съм решила да не го ползвам. Нося си книга на Юнг джобен формат, но не ми се чете. Искам да видя и чуя всичко. Искам да си обновя представите от географията на България, искам да опитам да отгатна коя планина подминаваме, да видя издишаната от нивята светлина. Искам да видя с очите си колко красиво и добре поддържано е всичко, за да оборя всички обидни за България твърдения. Искам да бъда „и тук и там.. Навсякъде, където могъщо и безкрайно бий животът..“ (както казва А. Далчев във „Вечер“).
А от влака всичко е още по-китно. Уютите купета с големи прозорци. Миризмата на седалки и машинно масло. Искърското дефиле с изгледите към високите Лакатнишки скали и ниската река. Родопската теснолинейка и интимният й поглед към зъбери, гори и заснежени върхове. Чувството за хумор на кондукторите, удивлението на децата и спокойствието на бабите и дядовците. Потракването на колелата по релсите.
Слизаме на автогара или на гара. Всеки град е личен. Тук вече няма място за обобщения и за всеки предстои отделен очерк. И от град, и от село, аз извлякох все по нещо: дали ще е пейзажна фотография или архитектурни миниатюри. Дали ще е разходка по крайградските чукари или разговори с местните образи. Дали ще е дъхът на регионалните цветя и билки или на дървения под на музея. Дали ще видя изглед към Дунав или ще преджапам през някое малко поточе.
Всичко туй е вече в ковчежницата на нещата, които имам да разкажа. Снимките са в процес на обработка за изложбата ми „Ансамбли“. „А преживяното? Не може! Не, не може никой да ти го отнеме.“ (Радой Ралин, „Созопол“)