8:43 сутринта. Лека мъгла се разстилаше по пустия перон. Преди няколко минути те бяха достигнали до гарата и се надяваха скоро да дойде влак. Разположиха се на една почти здрава, но олющена пейка и започнаха да си говорят. Лицата им все още грееха от впечатления от пътешествието, от което се връщаха. Сега бяха мръсни, изморени и гладни, но щастливи. И двамата искаха вече да се приберат у дома. Потънали всеки в своя собствен свят, те бяха сякаш зареяни някъде далеч от тази гара. А гарата сама по себе си беше далеч от всичко друго. Две постройки и една пейка разрушаваха постоянството на стотиците километри нивя и релси.След около половин час, незнайно откъде пристигна сърдита чиновничка със стар кафяв костюм. С дрезгав глас съобщи, че най-ранният влак ще пристигне в 14:18 на първи коловоз. После запали контрабандна цигара и отиде да гледа сериала „Отчаяна” , който точно започваше.-14:18?!? Но до тогава има 5 часа – каза момичето- Не са толкова много – отговори й момчетоНе знаеха откъде могат да намерят храна и решиха да не рискуват да изпуснат влака в търсене и да ядат, каквото им е останало, докато стигнат до града. Стана им неприятно, но бяха безпомощни. Тази гара беше единственият им възможен път към завръщането. Поне докато още имаха надежда за връщане назад.Времето летеше без изобщо да открои важното значение на осемнадесетата минута на четиринадесетия час на деня. Тя изобщо не се различи от последните седем часа, които Ерик и Патриция прекараха седейки на същата пейка с олющена боя.
– Не е ли влакът метафора за пълноценно-изживяния живот, или въобще за самия живот? – попита тя.- …който може да дойде по-рано, навреме, или с голямо закъснение?
– Или никога-тогава е най-страшно.
– Зависи от гарата, която си подбрал.
– По-скоро от първата гара на пътя ни..
Разбираемо разговорът се прехвърли в такава насока. Полилавелият от здрача въздух като че ли задължаваше разговорите да са в тон с философията в природата.Разбрали, че ще прекарат нощта на перона, Ерик и Патриция преместиха пейката по-близо до постройката, завиха се с одеалата, които бяха използвали през изминалата седмица. А тя сега им се струваше толкова далечна…Поне звездите се виждаха ясно. Мълчаха и скоро заспаха.Лъчите на утринното слънце ги събудиха. Осмата нощ, прекарана навън, им се отразяваше прекрасно, но не им влияеха така гладът, сблъсъците с притъпеността на двамата служители на гарата, както и вечното бездействие и очакване.
* * *
И малкото храна, която им беше останала привършваше. Спряха да броят дните, прекарани на гарата. Единственото, което правеха беше да се взират в далечната точка, където двете релси се съединяват.
София Стоянова
Сандански 26.12.2011
Част от сборникът с къси, нереалистични разкази “Две Лица”