Автор: София Стоянова, 2011г
Рядко показвам свои стари текстове. Но днес открих този забравен от мен текст и много се разсмях. Наистина всичко си беше така. Публикувам го без никаква редакция.
Градския транспорт в София е институция, на която човек никога не трябва да има доверие.
Разписанията, поставени на всяка спирка са олющени, откъртени, изгорени, зацапани, надраскани, обелени и т.н., в зависимост от квартала, в който са. На спирките обикновено липсват каквито и да е пейки, но ако все пак има някакви, там са насядали 4-5 бабета, наредили отпред домати, краставици, зарзават, орехи, марули, целина, цветя – всичко това домашно произведено в бидони на балкона. Ако е сезона, се продават и мартеници, валентинки, великденски зайци и др. Но за простосмъртните хора няма място за сядане. И затова чакат прави.
Времето, прекарано на спирката е между 30 мин и час и половина. В това време хората ги духат ветрове, валят ги снегове и дъждове, или ги грее изгарящото августовско слънце. Какво от това? Нищо. Накрая на хоризонта се задава дългоочакваният рейс. Ако спирката е от малките, шофьорът може въобще да не си направи труда да спре. И чакащият остава на милостта на следващия водач, след изчакани още 30 минути.
Ако спирката е голяма, слизат 1/3 от хората, но се качват двойно повече. Вътре, независимо от сезона, е горещо, с запарени прозорци и непоносима миризма на некъпан човек, пот, евтин парфюм и алкохол. В цялото превозно средство кънти чалгата, пускана от шофьора плюс подсвиркванията му на някои от любимите му ритми. Хората, натъпкани като шпроти в консерва, с нетърпение очакват да излязат във външния свят, който от рейса им се струва толкова прекрасен. Но автобусът се движи с 10 км/ч и удължава мъчението, наречено „превоз“. Така е през пиковите часове на деня.
През останалите, рейса се чака повече време, но за сметка на това вътре е почти празно. Винаги обаче се намира по някой луд и някоя бабичка, която започва да се заяжда с него и да го плаши с тъй „надеждните“ български органи на реда.
Веднъж на Орлов мост се качи някаква луда. Една спирка седя що-годе нормално (само шавайки), но щом рейса достигна спирката на полиграфическия комбинат, тя извика на висок глас: „Това не е Борисовата, това е Парка на свободата!“. После започна да пее някаква песен (няма смисъл да описвам колко фалшиво и неразбираемо) и да танцува по протежение на целия тролей. Не дочаках края на тази история, защото за щастие дойде моята спирка.
Друг път се качи пак от Орлов мост една дебела жена с огромни торби. Застана най-отзад на рейса и започна да разказва как да й отнели имуществото, като от време на време крещеше: „И вие сте едни от тях. Вие всички сте едни от тях.“ На седалката до нея се беше пльоснала една бабичка. Тя извади крем за ръце за 2,30лв (купен от магазин за 1 лв.) и се намаза с него. После започна да се заяжда с лудата и я заплаши с полиция. Лудата й отвърна: „И ти си една от тях! Знам те аз“. Бабичката се нацупи и извади телефон. Започна да натиска със средния си пръст някакви копчета. После се започна следния разговор: „Ало! Полицията ли е? Аз съм в петицата на университета. Изпратете патрулка на следващата спирка да приберете една луда.“ Не знам кой би се хванал, че е водила разговор с „полицията“.