На днешния ден 21/07 преди 17 години от този свят си отиде непримиримия български поет сатирик и дисидент и мой дядо – Радой Ралин (Димитър Стефанов Стоянов).
На 21/07/2004 бях на 8 години и бяхме на море със семейството ми. Още от сутринта разбрахме тъжната новина. Това беше първият ми сблъсък със смъртта на близък човек. Още не бях на ясно с неговата обществена и творческа значимост. В детските ми спомени той е един абстрактен образ – спомням си мощният му глас, който се носи из целия апартамент и специфичния му акцент. Спомням си как у нас се снимаше филмът на Илко Дундаков “Радой Ралин и времето“, бодрият му дух, който винаги носеше светлината в себе си. В тийнейдрърските ми години започнах да изучавам творчеството му. Израстнах със “Люти Чушки”, “Хляб и Портокали”, “Златното Руно”, дискът с рецитал на стихове “Приятно ми е” и още много други.
Нека да си спомним за него на днешния ден с тези три негови стихотворения:
КРАЯТ НА ЛЯТОТО
Но колко пъти почвам нов живот?
Това не е по силите ми вече.
Дървото дава всяко лято плод.
У мен ентусиазмът се отсече.
Дървото знае ясно своя цвят,
сезона си, реколтата дължима.
Човек приема всякакъв обрат,
налага му се да цъфти през зима.
Дървото пуска корен по-дълбок.
Човека го изтръгват постоянно.
Чрез грохот абдикира всеки бог.
Човекът свършва тъжно и смълчано.
Къде ще почвам? Вече за кога?
Добре съм си със своите крушения.
И свети бавно моята тъга
далече от стремеж към поучения.
ВСИЧКО МИ ГОВОРИ
на Никола Фурнаджиев
Бях дете и моят свят бе малък:
аз общувах с чайника и шкафа,
с дюлите и абажура.
Те стояха зли и безразлични
като идоли огромни
в древен храм.
Първата си крачка аз направих:
дворът бе зелен, зашеметяващ.
Толкова цветя и пеперуди,
птиците, шуртящата чешма.
Нежни обръщения им казвах!
Как опитвах с тях да се сближа.
Те загадъчно мълчаха.
После се отдадох на звездите,
на морето, на леса и канарите
и на всички живи същества.
В тайната им исках да проникна.
Не можах.
Заживявах с хората,
стремях се
да ги разбера и да ги следвам.
С тях в окопите лежах
и в съседни болнични постели
сплитали сме стонове предсмъртни,
а останали сме чужди.
А сега какво ми предстои?
Остарявам ясно, осъзнато.
Остарявам властно, облекчително.
Лошо ли е да си весел, предизвикващ залез?
Сетивата стават ненаситни
и превръщат всяка багра в мисъл,
всеки жест и всяка реч в идея.
Всичко ми е толкова познато,
всичко с мен споделя свойте тайни.
Мога да осмислям вече всичко!
Всичко, всичко, всичко ми говори.
Ала аз не мога да говоря.
Вече се превръщам на природа.
ХИМН
Навсякъде да търсим светлината-
и в слънчевата страст неумолима
и в стихналия порив на луната,
и в шепнещия блясък на звездите,
и в трепета на мъничката свещ.
и в пожара
в устрема зловещ,
на фара в струите пулсиращи
като сърца очакващи и ненамиращи.
Едничка само светлината може
на злато да превърне и калта
и смъртната присъда да отложи,
и да насели всяка пустота.
И делничният миг тогава
като знамение гори,
а Фауст вика до забрава
„О, миг! Ти тъй си хубав! Спри!“
Художникът насася в треска
най-неочакваният цвят.
И от замазаната фреска
възкръсва цял забравен свят…
Не може светлината да разказва.
Тя просто ненавижда бавността.
Тя само с нежни намеци подсказва
къде е скрита същността.
Природата дарила е нещата
с най-необяснимите права:
поглъщат всички вещи светлината
и я излъчват след това.
Това е тайната обикновена,
позната още в древни времена:
цялата вселена
вдишва
и издишва светлина.
Може да прочетете кратка биография тук:
София Стоянова