Автор: София Стоянова
Аз бях жертва на домашно насилие в продължение на цялата 2024 година… И все още не знам как да го спра. И все още ме е страх да го разкажа, затова в този текст ще използвам минало свършено време. То малко облекчава нещата.
Бях жертва на човек, който през XXIв. все още мисли, че понякога домашното насилие е оправдано. На човек, който си мисли, че само защото ми е брат, има правото да определя местоживеенето ми, мнението ми за себе си и дори политическите ми възгледи. А колко по-дребни неща се зае да определя.
Всичко това се случваше пред подигравателния поглед на неговата годеница. А какво толкова се случваше? Нямаше физическо насилие директно върху мен. Но имаше всекидневно навикване, всекидневни обиди и подигравки. Нагло, похитителско и прегазващо отношение. Всеки ден ми крещеше колко съм смотана, недостойна, неканена в родния ми дом. Наричаше ме с обидни имена “Софа-кофа”, “кофата-психарка”, “празноглавка”, “изрод”, “идиот” и др.
Нарита ми колелото, преграждаше вратата на стаята ми с моп и метла, редовно слагаше балконския стол върху барбекюто и други подигравки с покъщнината ми. Седмица преди важна моя изява, докато се готвя трескаво, той вдигна скандал за местонахождението на бюрото ми в хола и настояваше веднага да се премести от там. Същото отношение имаше и към Виктор, който не успя да защити себе си и мен. И най-наглото: въвлече и родителите ми в това, обиждайки ме и пред тях.
Аз не казах на почти на никого. Докато ми риташе колелото, успях да запиша видео и го изпратих на няколко души. От тях получих реакции от типа на “За съжаление няма отърване от такива типове” и “Запиши се на терапия”. Но не и “Нека да ти помогна да го спрем.”
А срамът да споделя за това е наистина огромен. Достатъчно унизително е в дома ми да звучи “Софа-кофа”. А да звучи в ушите на други хора е още по-унизително. Кой друг би се сетил, че изобщо е възможно да ме наричат така? А даже и да го чуят, колко хора биха се помъчили да си представят как се чувствам когато всеки ден слушам тези фрази, когато всеки ден се разтрепервам или парализирам от крясъците, когато всеки ден виждам този страшен поглед. Всеки втори би предпочел да стои далече от всички участници в този конфликт и това е умно решение. Домашното насилие е петно както върху единия участник, така и върху другия. А аз исках (и все още искам) да създавам и разпространявам хубаво и смислено изкуство. И не исках без да цапам образа на това изкуство с тази тъжна, грозна случка.
Но чувствата ми не са непроницаеми и тази тайна се прази трудно. Опитвах се да се да продължавам живота си все едно съм добре, дори се опитвах да съм весела. Но от тревоги и разсеяност развалих добри приятелства и смислени сътрудничества. Допуснах големи грешки, включително едно кошмарно интервю в национален ефир. Грешки, които не знам как да поправя. Бракът ми е пред разпад, а родителите на мъжа ми, които бяха в течение с тези издевателства, вече ме мразят.
Аз самата съм пред разпад. Плача всеки ден, не спя добре и не работя добре. Уморена съм, нещастна съм, вечно съм нащрек. Метафорите ми са плоски и неразбираеми, думите ми са банални и чиновнически. Защото съм на краен предел.
Единственото, което ми остава, е тази изповед. И да кажа:
“Помощ!”, “Извинете ме!”, “Простете ми!”